|
|
 Актуално 20:25 |
|
|
ОТКЪС ОТ РОМАНА НА ПЛАМЕН ГРИГОРОВ "ВДОВИЦАТА НА БОГА" |
ОТКЪС ОТ РОМАНА "ВДОВИЦАТА НА БОГА"
Хората
Старото куче Георги Пенчев усещаше за кой ли път, че нещата в Холдинг “Нова България” са извън неговия контрол. Малко е да се каже, че това създаваше у него напрежение. Нещо повече, той чувстваше, че губи почва под краката си. Чувстваше, а вече и знаеше, че нещо не е наред. “Отгоре” странно мълчаха вече втори месец. Единствената връзка с невидимите си господари той поддържаше чрез “Плиний Млади” от сайта “Стъпки по пясъка”. Но въпреки че “geroik” всеки ден пишеше по някой куплет, “Плиний Млади” странно мълчеше. От опит Пенчев знаеше, че щом няма връзка с “Плиний Млади”, то съвсем скоро някой ще го потърси. Но и това не се случваше.
Назначаването на тези двамата в холдинга беше нещо, което Георги Пенчев не разбираше нито с ума си, нито с опита си, нито с каквото и да било от сетивата си. Защо му трябваше на Фарисей да се захваща с тези нехранимайковци? Поне да бяха млади, а то и двамата бяха взели-дали.
Машината, наречена Холдинг “Нова България”, работеше безупречно и до голяма степен това се дължеше именно на Георги Пенчев. А ето че сега новонозначеният директор по сигурността бе обвинен в убийство, и то не от кого да е, а от собствения си брат. С какво Йоско беше толкова важен за Фарисей, че той бе готов да впрегне цялата тази машина в негова защита? Вече втори месец тези двамата не бяха заработили и стотинка за холдинга. Такова чудо просто не можеше да се случи.
Пенчев беше лоялен към Караджов и изпълняваше стриктно неговите заповеди и разпореждания. Невинаги разбираше ходовете му, но винаги тези ходове се оказваха далновидни и печеливши. Сега обаче всичко му идваше в повече. Явно беше безнадеждно остарял за голямата игра. И въпреки това нещо не беше както трябва. Мълчанието на тези “отгоре” го побъркваше. Най-добре за него щеше да е, ако го бяха “откачили” от системата, но такова чудо беше невъзможно. Освен ако онези “отгоре” не бяха също остарели или измрели, мечтаеше си Пенчев. Но той много добре знаеше, че не хората, а Системата е тази, която бе всесилна, а защо не и безсмъртна. Разбира се, допускаше, че някъде е възможно да има и пропукване, но и силно се съмняваше в тази възможност. Не му оставаше нищо друго, освен да се ослушва и да чака. Каквото трябваше да направи, го направи. Сега задачата му бе да спасява задника на клошаря. Докъде я бяха докарали само - някакъв клошар да е директор в една от най-големите и най-богатите фирми в България! Но защо ли се учудваше, след като министър-председател на тази държава беше станал бивш пожарникар...
А как само му се искаше на Пенчев да зададе няколко въпроса на своя шеф. Знаеше, че не бива да го прави. Караджов не само че нямаше да му отговори, а като нищо можеше и да се саморазправи с него. Онези “отгоре” ги нямаше никакви и Фарисей беше този, с който Георги Пенчев трябваше да се съобразява и на когото да се подчинява.
През всичките тези 25 години Пенчев неведнъж се опитваше да разплете нишката на Системата, но колкото и да се напъваше, не успяваше. Усещаше, че тя, Системата, го наблюдава, така както паяк наблюдава жертвата си попаднала в мрежата му. Пенчев много добре съзнаваше, че е плод на Системата и без нея няма да е нищо повече от един обикновен счетоводител. Но с всеки изминал ден му беше все по-трудно. Тежестта на годините се превръщаше в непреодолима умора и слабост. Повече от всичко на света му се искаше да бъде освободен от Системата. Искаше да се разхожда в парка и да се радва на внучето си, но не знаеше какво трябва да направи, за да се случи това. Най-добре бе да поговори с Фарисей Караджов и като най-обикновен служител да си подаде молбата за напускане, пък каквото ще да става. Какво ли обаче мислеше Фарисей по този въпрос?
Холдинг “Нова България” бе прешит като гърбица за Фарисей Караджов, а може би и обратното - Фарисей бе свързан до края на живота си с Холдинга. На него му се искаше не по-малко от Георги Пенчев Системата да го отключи, да го освободи. Често му минаваше през ума да се опита да я излъже. Дори веднъж се среща с пластичен хирург; Рашо бе инструктиран и убийството на Караджов щеше да е най-нормалното нещо на този свят. Все още се въздържаше да пристъпи към тази крачка не само защото се страхуваше да не стъпи накриво, а най-вече заради това, че не бе готов да изостави хората си и живота в Холдинга. Смяташе, че подобна постъпка ще е предателство към всички, които му бяха повярвали и които изкарваха хляба си тук. Дори се срамуваше, че изобщо му беше минала през главата мисълта за подобна авантюра.
Събитията през последните два месеца се случваха въпреки волята му. Сякаш той ръководеше Холдинга не с ума си, а с трепета на болното си сърце.
През последните няколко години Фарисей констатираше, че онези, които му дадоха парите и властта, за да управлява Холдинга, не натрапваха присъствието си. Разбира се, той редовно попълваше няколко банкови сметки с необходимите суми и нямаше никакви проблеми. Общуваше с много хора и на пръв поглед изглеждаше, че работата на Холдинга зависи единствено от него. Знаеше, че Пенчев е един от техните хора, от хората на Хората, както често се шегуваше. Но Системата не работеше заради него. Пенчев беше само един невинен датчик в голямата машина наречена ХНБ - Холдинг “Нова България”. Тази машина имаше много двигатели, много монтьори, а специални хора се грижеха да разчистват и асфалтират пътя, по който тя се движеше.
Бяха изминали повече от 20 години от онази среща, в онази латиноамериканска страна, с онзи човек. С Белия. През тези години той нито веднъж не чу нещо за него, или нещо, свързано с него. Не знаеше кой е той, не знаеше как се казва. Никой не го потърси от негово име. Единственият, който по някакъв начин направи среща с Фарисей и видимо бе човек на Белия, беше Владо. Владо, когото Фарисей видя с очите си как умира, се оказа жив. Колко ли още хора от мъртвите щяха да се окажат живи, а от живите - мъртви? Оттогава до ден-днешен никой и нищо не подсказа, че те - Хората - съществуват.
След Луканов управляваха десетки министър-председатели. Бяха се сменили четирима президенти, бяха избити десетки бизнесмени, но него - Фарисей Караджов - никой не смееше да закача. И най-важното, нито един министър-председател или ръководител на някоя от големите партии не пожела да се срещне с него. Търсеха го и го посещаваха какви ли не помияри. Той им подхвърляше по някой лев, но не спонсорира нито един от тези, които официално упражняваха властта в България.
Всичкото това пораждаше много въпроси, но Фарисей не търсеше от никого директни отговори. Искаше му се много да го направи, но знаеше, че в момента, в който си позволи това, ще бъде ликвидиран, а империята му ще бъде разпокъсана от хищниците.
Няколко пъти се опитаха да му пробутат за жена някоя от своите гейши, както направиха с останалите, но Фарисей хладнокръвно не се поддаде на това. Рая се появи като спасение. Отначало помисли, че и тя е една от тях, но не му трябваше много време, за да разбере, че греши. Явно бяха доволни от него и го оставиха на мира. А и годините неумолимо си казваха тежката дума.
Беше ясно, че Хората са тези, които управляват държавата, но те бяха така дълбоко скрити под земята, че да стигнеш до тях, бе толкова невъзможно, колкото и да се докоснеш до извънземните. Разбира се, Фарисей напрягаше ухо и око, мислеше и подреждаше някакъв свой си пъзел, но го правеше много внимателно. Подлагаше на своя си скенер всеки, който по една или друга причина се докосваше до него. Това му помагаше винаги да е с едни гърди напред. Знаеше, че хората на Хората са около него. Много добре разпознаваше ментетата, но усетеше ли, че срещу него стои умен и коварен играч, веднага влизаше в ролята на тъпоумния шапкар, на който кой знае защо някой му е позволил да създаде и управлява такава финансова и икономическа структура. Този номер минаваше на сто процента през първите години, но с течение на времето ставаше все по-ясно, че Фарисей Караджов е всичко друго, но не и глуповат идиот. Затова Фарисей не преиграваше с тъпотията си, но и не блестеше с особен ум като събеседник.
През всичките тези години по някакъв свой си начин Фарисей Караджов се чувстваше равен, а понякога и над Хората, които го създадоха и които го покровителстваха. Но това чувство изведнъж се изпари през последните два месеца. Сякаш не той, а някой друг вместо него се разпореждаше в Холдинга. Имаше усещането, че някой нарочно вкара в живота му Йоско и Съби. Сякаш заедно с тях в него се завърна и човешкото. Изведнъж безчувственият, студен и пресметлив Фарисей умря. Разбра, че е биологичният баща на Мария и почувства Йоско по-близък от брат. А ако поискаше можеше да му извади душата и да го принуди да му каже всичко, което знае и не знае. Но не го направи.
Ако някой му кажеше преди два месеца, че подобно нещо можеше да му се случи, Фарисей щеше да му се изсмее. Той не уважаваше Теодосий Симов още докато беше офицер, а след като се пропи и се превърна в клошар, направо се гнусеше от него. Но се случи чудо... Йоско се прероди, а заедно с него се прероди и Фарисей. Ето тук се криеше разковничето на тази игра, която някой невидим властелин играеше с него. Не, това не беше почеркът на Хората. Онези работеха по схема. Използваха държавата. А сега се разиграваше нещо ново, нещо, което Фарисей усещаше, но не можеше да проумее. Не му помогна много и Касандра: “Чувстваш го, че е наблизо около теб, нали? Усещаш силата му, дори дъха му. Слаб си, малък си и не знаеш какво да правиш?... Не заставай срещу него...” Думите на Яна-Касандра не излизаха от главата на Фарисей, но той все още не знаеше какво се крие зад тях.
Не му даваше мира и фактът, че все още не бе уволнен от предишната си длъжност, която заемаше в службите. Може би бяха заличили всичко и никой никога нямаше да разбере, че някога е имало подобна служба. А можеше и да не е така? Още преди 20 години му подсказаха да не се интересува и да забрави за всичко това. Той така и постъпваше.
Друг беше случаят с Рашо. Там трябваше да се действа бързо. Фарисей не можеше да се оттърве от усещането, че някой форсира събитията, форсира живота му. И пак този Йоско? Глас чул? И защо трябва да му вярва на този нефилим? Да, ако Йоско и Съби са нефелници и нефилими, то кой е техният господар?
Хората на Фарисей следяха всяка стъпка на Ангел Костадинов. Подслушваха телефна му, подслушваха апартамента му, подслушваха колата му, но отникъде не излиташе птиченцето. Ако системата за зомбиране беше запазена и работеше, то един от тези, които можеха да я задействат, беше имено Ангел. Но кой беше този, който щеше да му заповяда да направи това? Ето тук не трябваше да се бърза, а Фарисей знаеше как да чака... Освен това той знаеше също така, че няколко от оцелелите зомбита на проект “Р21” бяха “инсталирани” на високи длъжности в коридорите на властта. Тяхното евентуално задействане щеше да означава преврат или поврат. Случаят с Рашо беше по-друг. Ако е техен и успеят да го включат, най-вероятно ще го използват да ликвидира Фарисей. Всъщност Караджов не знаеше докъде беше стигнал този зловещ експеримент. Надяваше се, че не са успели да превърнат в биороботи тези момчета. А и бяха изминали повече от цели 25 години? Дяволска работа...
Пантелей Пантев? Това беше другата въпросителна, загнездила се не толкова в ума, колкото в душата на Фарисей. Да се изправи тази въпросителна, не беше по-лесна работа от тази да се открият кои са Хората. Доскоро Фарисей смяташе Журналиста за един от многото мечтатели-наивници, които така и щяха да си умрат, без да са вкусили от истинския живот. Знаеше, че не са от една порода, но ето че последните им две срещи се превърнаха в своеобразен празник за изпосталялата Фарисеева душа. Панто го изненадваше не само със своята поезия, но и с размислите си. С някои реплики той безспорно подсказваше на Фарисей, че знае много повече за него, отколкото Караджов си мислеше. През последните 15 години Журналиста буквално изчезна от полезрението му. Дочуваше, че пише някакви книги, но така и не прояви достатъчно любопитство, нито пък намери време да ги прочете. Появяването му почти едновременно с Йоско едва ли беше случайност. Но и тук Фарисей не можеше да направи никаква връзка. Пантелей беше по-възрастен от Теодосий. Със сигурност двамата не се познаваха до този момент, а и пътищата им бяха съвсем диаметрални, за да се засекат.
Сближаването между Пантелей и Рая не плашеше Фарисей. Двамата бяха сродни души и това, което се случваше между тях, по-скоро го радваше, отколкото тревожеше. Той беше последният човек, който щеше да посегне на щастието на Рая.
Като всички рационални и практични хора, Фарисей смяташе поетите за откачалки. В повечето случаи не разбираше техните метафори или просто това, за което те бърбореха, не го вълнуваше. Но Пантелей не беше от многобройните поети, тип “хахо”. Пантелей беше журналист и писател, който владееше словото. А както е казано в Библията - “в началото бе Словото”. Приказките му за смокините и мушмулите впечатлиха Фарисей, но той все още не проумяваше дали са само приказки, или зад всичкото това се криеше нещо друго. Не разбираше напълно защо Пантелей поиска разговорът им да бъде чут от ченгетата? Ами ако... Не това беше невъзможно. Това беше абсурдно...
Унесен в мислите си, Фарисей неусетно задряма. И изведнъж чу гласа на Касандра: “Той е до теб, Фарисей. Не заставай срещу него. Помогни му и той ще ти помогне. Чу ли ме, Фарисей? Чу ли меее?” - Фарисей отвори очи. Беше плувнал в пот. Телефонът звънеше. |
| 22 Април 17, 20:25
|
|
СПИСАНИЕ "КОМАНДОС" - специални части, шпионаж, оръжие, охрана 
