|
|
|
| 03 Юли 07, 13:34
/ Автор: Р. Тодорова
|
| ИВОДЗИМА: КЪРВАВАТА ПОБЕДА НА АМЕРИКАНСКИТЕ МОРСКИ ПЕХОТИНЦИ |
|
|
Снимката на репортера на Асойтедпрес Джо Розентал, която показва американски морски пехотинци, които придържат знаме с надпис “Старз енд Страйлс”, отдавна се е превърнала в легенда. За много поколения американци тази снимка е същия символ на победата както за руснаците снимката на съветския воин с червеното знаме на райхстага. Фотографът е запечатал момента, когато през март 1945 г. американците завземат тихоокеанския остров Иводзима.
В края на април 1944 г. американски бомбардировачи В-29 “Суперкрепост” извършват постоянни нападения срещу Япония. Бомбардировачите обаче излитат от далечното летище Сайпан ( на 2400 км) и затова нямат успех. Бомбеният товар вместо 10 тона е три тона, за сметка на увеличеното количество гориво. Предвид създалата се ситуация, американското командване решава да завземе един от островите, които се намират на средата на пътя от Сайпан до Токио. Изборът на генералите пада на Иводзима. На първо място островът се намира на 1200 км от японската столица и играе важна роля в системата за оповестяване на Япония за приближаващите американски бомбардировачи. Само тук е възможно да се построи летище, което да приема тежките бомбардировачи.
Остров Иводзима е дълъг около 7 км и широк около 3,5 км, има формата на круша. Над острова се издига угасналият вулкан Сурибати. Северната част представлява скалисто плато с недостъпн брегове, но северно и източно от Сурибати има плажаве, подходящи за десантиране. В центъра на острова има широко плато, на което се намират две японски летища.
Американските сили
Операцията по завземането на Иводзима е планирана за 19 февруари 1945 г.
Предвижда се участието на Четвърта и Пета дивизия на морската пехота под командването на генерал Хари Шмидт и Трета дивизия, която е от резерва. Общият брой на бойците е 60 хиляди души. Освен това участват и сили на флота и авиацията. Първоначално се предвижда пехотинците да десантират на плажовете на острова, а след това с мощен удар да унищожат основните японски сили и да извършат прочистване на острова. За операцията са отредени четири дни.
Нападенията на острова датитар от лятото на 1944 г. Бомбардировачите обстрелват и съседните острови Титидзима и Хахадзима, както и остров Окинава. Само Седма възвушна армия за един месец извършва 10 масирани нападения. В началото на 1945 г. бомбардировките продължават и денем, и нощем. Над Иводзима са пуснати общо около 6800 тона бомби.
За това време дивизиите на морската пехота се готвят да завземат острова, а флотът подготвя транспортни средства за масирания морски десант. За прикриване на десантните сили от ударите на японските подводници са създадени ударни групи, базирани на самолетоносачите Анцио и Тулаги. Три дни преди операцията самолетоносачите нанасят серия от въздушни удари по няколко японски летища и установяват пълно господство във въздуха. Вечерта на 18 февруари 1945 г. американската армада е в пълна готовност да нападне японския гарнизон.
Японските сили
За японското командване остров Иводзима също има важно значение, за отбраната на страната. Затова много бързо малкият гарнизон на острова – 109-а дивизия е увеличена на 21 хиляди войници. Командир е генерал-лейтенант Курибаяси Тадамити – един от най-талантливите военачалници в императорската армия по това време. Генералът произхожда от старинен самурайски род, служи в кавалерията, бил е военен аташе в САЩ и Канада. От 1943 г. е командир на елитната Първа имераторска гвардейска дивизия, която охранява императора.
Изпратен да командва гарнизона на Иводзима, генерал Курибаяси прекрасно осъзнава какво очаква защитниците на острова. Затова най-напред организира построяването на отбранителни укрепления. На склоновете на планината Сурибати са оборудвани артилерийски позиции и картечни гнезда. За късо време под летищата се прокарана система от изкуствени тунели и пещери с кабели за свръзка и електричество (повече от 30 км). За да се затрудни движението на техниката на противника, се изграждат заграждения. Тази японска тактика скоро дава плодовете си – бомбардировачите и артилерийските обстрели не нанасят голяма вреда на японските позиции. Генерал Курибаяси отделя много внимание на моралния дух на войниците си. Той не говори за победа, но подчертава: “Ние сме тук, за да защитим острова с нашите ограничени сили. Никой не бива да умре, докато не е убил поне десет американци…” Японските войници знаят, че са обречени, но са пълни с решимост да отдадат живота си.
Денят D
В деня Д на 19 февруари започва с масирания обстрел на бреговата линия от оръдията на американските кораби и атаките на пикиращите бомбардировачи. Щурмовите подразделения морски пехотинци на транспортни кораби вече се движат към мястото на десанта на южната и западната страна на острова. Артилерията създава плътна огнена завеса. За един час на брега десантират седем батальона морски пехотинци. Десантът протича сякаш е военен парад. Но когато започват десанта си плаващите транспортьори, вулканичният пепел и осколки затрудняват придвижването на техниката, част от нея се връща в морето. Морските пехотинци, останали пе прикритие от бронетехниката, попадат под ураганния огън на японците. Придвижването на бойците по пясъка, смесен с пепел, е крайно затруднено. Плътността на огъня е толкова голяма, че се налага да се окопават направо на плажа. Тук американците ги чака още една изненада – заради вулканичната активност всеки окоп, изкопан на черния пясък, става горещ и се пълни със сернист газ. В тази ситуация се отличават артилеристите на крайцера за огнева поддръжка “Санта Фе” и линкора “Невада”.
Към вечерта авангардът на морската пехота се укрепява на острова и осигурява десанта на основните сили. Нощната мъгла постепенно скрива бойното поле, на което остават да лежат около 600 загинали американски войници. Повече от 1500 десантчици са ранени. Въпреки големите загуби, американците сломяват отбраната на летище 1 и се придвижват към западния бряг.
Рано сутринта на 19 февруари генерал Курибаяси заповядва на войниците си да се спуснат в укритията. Дебелите до 2 метра стени добре защитават японските войници от снарядите и осколките. Когато обстрелите навлизат дълбоко на острова, японците се връщат на позициите си и откриват огън по настъпващите янки. Всички огневи точки на японците са старателно маскирани, миномените са разположени в устията на пещерите и тунелите, изстрелват залп и веднага се скриват в лабиринтите. С първите часове на боя генералът заповядна на подчинените си постепенно да изтощават ударните сили на противника, да сковават движението на врага по острова. Няколко часа японците водят такъв ураганен огън, че практически нито един кораб на втората вълна на десанта не успява да стигне брега. Но силите са неравни и някои позиции защитниците на Иводзима се налага да напуснат. Първия ден на боевете японците също имат големи загуби, но дават да се разбере, че ще се бият до последно.
От 20 до 23 февруари частите морска пехота се сражават за вулкана Сурибати на юг и се опитват да се придвижат на север, където са разположени основните сили на японците. На 23 февруари на планината Сурибати се развява американското знаме.
На север атакуващите части се натъкват на отбранителната полоса на японците. Там Курибаяси решава да даде последния бой. Сутринта на шестия ден на операцията американските пехотинци се вклиняват в отбранителния рубеж и се придвижват напред. Но остават възвишенията, където японците са се окопали добре. Една от височините получава името “месомелачката”. Когато американците достигат върха, веднага са притиснати и отрязани от всякаква поддръжка. По време на щурма загива цяла рота морски пехотинци.
Американците успяват да овладеят летището на юг от платото едва към края на първата седмица от боевете. На 4 март летището приема първия В-29, върнал се след бомбардировки в Япония. Три дивизии морска пехота продължават настъплението на север.
На 16 март генерал Шмидт обявява завземането на острова. Но морската пехота има още една сложна задача – прочистването на завзетите укрепления, тунели и пещери. Освен това се налага да отбиват атаките на малки групи на противника, които продължават още една седмица. На 27 март генерал Шмидт пристъпва към извеждане на своите дивизии от острова.
През първата седмица японският гарнизон упорито се отбранява, като се опитва всячески да обърка противника. Всички позиции японците напускат само мъртви.
Но въпреки стоицизма японците започват да губят инициативата, полжението на войските на Курибаяси става все по-тежко, липсва вода за пиене. По оценки на Курибаяси на 1 март загубите на японците са катастрофални. На генерала му остават само четири хиляди войници, убити са около 65% от офицерите. До 3 март генералът следва само отбранителна тактика. Но в нощта на 3 срещу 4 март японците предприемат първата масирана контраатака, която с цената на големи загуби американците отбиват. От този момент няма организирана съпротива, бият се само отделчи части и подразделения на гарнизона.
Генерал Сенда решава да проведе последното сражение. Към полунощ на 9 март около хиляда матроси и офицери, въоръжени с бамбукови пики и обвързани с взрив, се насочват към американските позиции. Американците откриват артилерийски огън по тях…Когато сутринта слънцето огрява бойното поле, американците виждат повече от 500 разкъсани тела…
Как е загинал генерал Курибаяси и днес не е известно. По някои данни, той лично оглавил последната атака на японците на 25 срещу 26 март.
След завземането на остров Иводзима американското командване признава, че морската пехота е провела една от най-тежките и кървави операции в цялата си история. Загубите на американците са 7 хиляди убити и изчезнали и около 16 хиляди ранени.
Японците губят 21 хиляди души.
Завземането на остров Иводзима играе важна роля в победата над Япония. Така американците изграждат своя плацдарм за завземане на големия остров Окинава.
|
|
СПИСАНИЕ "КОМАНДОС" - специални части, шпионаж, оръжие, охрана 
