|
|
|
| 10 Август 07, 19:21
|
| ЧЕ ГЕВАРА НЕ ПОЗНАВАЛ ПРИНЦИПИТЕ НА ОЦЕЛЯВАНЕТО |
|
|
Можем да го наречем един от първите спецназовци на революционна Куба. Той преминава нелекия път на войните от Латинска Америка до Африка. Но в този материал няма да стане дума за феномена Че и за многобройните му сражения с управляващия Куба Батиста. Това е разказ за прозата на войната – за продоволствието на новоизпечените въстаници. Тук е слабото място на Ернесто Че Гевара. Ще стане дума за неуспехите по пътя на Команданте, за които не се говори сред привържениците му и които засега са малко известни.
Грешките на легендарните кубински “барбудос” (брадати)
В горещия си стремеж за борба с “изгнилия антинароден режим”, въстаниците начело с Фидел Кастро не мислят за много за прозаични неща като хранене, снабдяване д моза и рл. Пристигнали в Мексико за “подготовка за голямото дело”, всичко им се струва лесно. Главното е налице – вярата в победата и революционната романтика изпълват сърцето на всеки от членовете на бъдещия отряд. Подготовката на бойците се свежда до занимания по стрелба и тактика на отделни действия. Другите аспекти на войната не се засягат. Самият Фидел отсъства от заниманията.
2 декември 1956 г.
От борда на катера “Гранма” в крайбрежните води пъргаво скачат 82 довчерашни емигранти, които мечтаят да свалят диктатурата на Батиста. Имат всичко – оръжие, боеприпаси, епикировка, освен продоволствие. Целият запас от храни се състои само от няколко чувала портокали, изсъхнало парче шунка, 60 сварени яйца, две опаковки галета. Гладът наляга партизаните още по време на плаването. Не достигат вода и гориво. Защо се случва така?
Заради опасност от преследване от мексиканската полиция и предателството на един от бившите съратници “Гранма” се готви на ускорен режим и съществена част от продоволствието остава в суматохата на брега на Туспан, малко мексиканско пристанище, изходната точка на партизаните. Същото става и с водата.
Разбирайки, че появата им на бреговете на Куба няма да мине незабелязано, бъдещите въстаници напускат яхтата, вземайки със себе си само “най-необходимото”. В резултат от бързането голяма част от раниците потъва в блатото. Измъкването от блатото им отнема един час. Че Гевара описва състоянието на другарите си така: “Заблудени, смачкани от умора те представляваха армия призраци, които се движат по волята на някакъв механизъм. Към седемте дни постоянен глад и морска болест се добавиха и три ужасни дни на сушата.”
Хранят се с тръстика и оставят много следи. Дневното меню е бедно – съдържа два пакета галета и половинка кремвирш. Втората група губи единствения буркан мляко, което изтича…Жаждата и гладът започват да мъчат партизаните осезаемо. Те се оказват незапознати с азбуката на оцеляването, с начините на добиване на вода.
Че Гевара води отряда бойци по нощите в посока изток към планината Сиера Маестра, ориентирайки се по Полярната звезда. Много по-късно научава, че звездата не била Полярната. Така че партизаните се движат в правилната посока съвсем случайно. Оказва се, че Че не познава ориентирането по звездите.
Че описва придвижването на въстаниците с един израз: “Движехме се трудно, без да знаем точно накъде.”
7 декември
Стигнали до скалите на крайбрежието, въстаниците намират няколко раци и ги изяждат сурови. След това жаждата се усилва, а мизерното количество дъждовна вода, събрана между камъните, не може да реши проблемите. Не се извършва целенасочено търсене на вода.
Партизаните използват само малка част от възможностите за храна, които им предоставя природата. Какво друго освен раци могат да използват въстаниците за храна: стриди, които се откриват в тинестите участъци, близо до естуарите, където океанската вода се смесва с речната (на такъв участък е потопена част от раниците на въстаниците). Ракообразните – омари, лангусти, които могат да се ловят с ръчно приготвени средства, също са подходящи за храна. Както и миди, морски краставици и морски таралежи, чието месо и хайвер са подходящи за храна. Определени видове водорасли, включително и от вида на ламинариите, които в разговорната реч се наричат морско зеле.
8 декември
Бележката в дневника на Че е лаконична: “Нищо не сме яли.” Мъчат се да събират вода с малка помпа от противоастматичен препарат.
На кораловите атоли често се събира дъждовна вода, така че запасите могат да се попълнят оттук по време на отливите.
Другата група, командвана от Камило Сиенфуегос, утолява жаждата, като изсмуква водата от пукнатините в скалите с тръбички или тръстикова пръчка.
Тук Че си спомня прочетеното в публикация или роман. Според него смесването на две части прясна вода с 1/3 морска се получава вода за пиене. Но получената солена микстура предизвиква всеобща критика по адрес на Ернесто. Това е грешка! Употребата на морска вода във всякакъв вид при жесток дефицит на прясна вода е недопустимо!
9 декември
Останалите парченца захарна тръстика и малкото хванати раци партизаните разделят по равно. Хранителните запаси свършват напълно. От момента на десанта е минала само една седмица.
Гладът и жаждата
1 януари 1957 г.
“Ядяхме някакви бодливи круши, растящи по брега, по 1-2 бройки за всеки, но това не утоляваше глада”. Въстаниците се мъчат от жажда.
Поредното потвърждение за неподготвеност на въстаниците е в това, че на практика употребяват непознати плодове. И то в тропиците, където вероятността да се натъкнат на отровни растения е много голяма. В този район за храна могат да се употребяват кокосови орехи, плодове гуайава, манго, хлебно дърво, и разбира се, банани. Дори дивият банан е подходящ, чиито плодове не стават за ядене, но в умела ръка може да се използват – след накисване във вода може да се ядат цветовете, пъпките и младите кълнове. Ядат се и младите кълнове от бамбук, както варени, така и пресни.
В спомените на Че отново проблясва познатата фраза: “Нищо не сме яли”. Прясната вода се подава на всеки …в окуляра на оптическия прицел. Партизаните утоляват истински жаждата си след месец, когато откриват ручей. Те се хвърлят на земята и жадно пият.
От гледна точка на науката за оцеляването партизаните не са запознати с методите за добиване на вода. В годините на Втората световна война се произвеждат обикновени дестилатори, които позволяват на ден да се добиват до 0,7 л прясна вода. Не предприемат нито един опит да получат влага от лианите, които съдържат 100-200 мл течност, от стволовете на бамбука.
12 декември
Неуспешни опити да открият храна в село, което се намира на пътя на въстаниците. Но се натъкват на войници от правителствените войски. На следващия ден партизаните успяват да се сдобият с храна. С часове ядат, но скоро малката хижа се превръща в истински ад – повдигане и повръщане. Сякаш партизаните не познават основите на храненето след дълго гладуване.
Резултатът от това пиршество е плачевен – един от бойците Пабло Уртадо, най-много от другите измъчен от морска болест, глад и жажда, не е в състояние да продължи похода, затова е оставен при селяните. Но един от тях го предава и след няколко часа селото е завзето от военните.
Преследвани от войските на Батиста, партизаните се придвижват, като от време на време се налага да гладуват. Много бойци заболяват, други дезертират. Стига се дотам, че отделни бойци се опитват да се избавят от ежедневните страдания в планините, като искат командването да ги изпрати на задача в града. Че признава, че ако им се откаже, те бягат от отряда, въпреки че дезертьорството се наказва със смърт. Новобранците се възмущават от рядкото хранене, особено от невкусната храна. Най-приспособими към полевите условия се оказват не професионалните революционери, а местните селяни. Те могат да намерят вода за пиене, да запалят огън под тропическия дъжд. В отряда на Че е неграмотният 45-годишен селянин Хулио Акоста, който оказва неоценима помощ на партизаните.
Ето какво признава Че: “В края на краищата онези, които оцеляха и издържаха първите изпитания и нещастия, свикнаха с калта, недостатъчната храна, вода и сигурност, с липсата на покрив над главата и към необходимостта да живеят постоянно с пушка в ръка. Наш единствен щит бяха единството и стоицизмът на основното ядро на партизаните.”
Грешки, които не учат
В книгата Че твърди: “Всички ние, които днес сме свидетели на революцията, трябва да помним онези, които отдадоха живота си за нея, да се учим от опита им, за да правим по-малко грешки вбъдеще.” За съжаление грешките, които партизаните правят след това, стават причина за гибелта на команданте.
Още през 1964 г. кубинските спецслужби получават информация за разгрома на група аржентински въстаници. Крахът на революционерите е свързан със завземането на провизиите от правителствените войски. Хората лишени от възможностите да се хранят и пият са обречени. Няколко бойци се заблуждават и умират от глад.
В литературно-методическите трудове на Че не се отделя внимание на оцеляването. Там присъстват следните глави: “Партизанската война”, “Организиране на партизанския отряд”, “Сражението”, “Организиране на гражданската администрация”, “Ролята на жената”, “Саботажът”, “Пропагандата”. Главата “Снабдяване” нищо конкретно не съдържа, освен взаимоотношенията на въстаниците със селското население на “освободените територии”.
А на Че го очаква Боливия…
Областта, в която действа групата на Че е бедна откъм продоволствие.
6 декември 1966 г.
Двама партизани тръгват на лов. Но след няколко дни дивечът е повече от скромен – дива патица. Ловят и убиват змии.
Февруари 1967 г. маршрутът на въстаниците минава по девствени джунгли под проливен дъжд. “И отново самота и глад.” При случайна среща със селяни получават малко храна. “Тръгваме да търсим зърна – това е нашата единствена храна вече няколко дни.” Като цяло храненето е еднообразно и крайно оскъдно.
Проведеният през февруари-март разузнавателен рейд се превръща в продължително гладуване, което изтощава въстаниците не само физически, но и морално. Много от тях са извадени от строя, и това се случва в такъв момент, когато трябва да започнат да воюват. Изтощени, с отекли крака, някои от бойците не могат да обуят ботушите, а ръцете им са така подпухнали, че едва могат да натиснат спусъка…”
На 3 март дневното меню се състои само от сърцевината на накълцани палми…На следващия ден убиват две маймуни, какаду и гълъб.
“Все вървим и вървим, без храна, изтерзани под дъжда, гледаме към дърветата и търсим плодове, нещо да хванем, но няма нищо, нищо. Само силата на волята ме оставя на крака…”
В средата на март свършва цялото продоволствие. “На 16 март изядохме кон.”
На 1 май партизаните празнуват датата вървейки, но се движат бавно. Успяват да убият с прашка с птица.
Август: за храна отива всичко – див паун, тапир. Втората половина на месеца е много оскъдна. В менюто на въстаниците се появява дор кондор…
30 август – ситуацията е критична. Заради липсата на вода за пиене въстаниците започват да губят съзнание. Няколко души не издържат и пият урината си. Плачевен резултат във вид на жестоко повръщане и спазми в стомаха.
Следващите бележки в дневника на Че по правило се смятат за прощални: “Без съмнение всичко е лошо…Загуба на тайници с документите и медикаментите, които се намират там – тежък удар, особено в психологически план. Загуба на двама души в края на месеца и следващ труден период с конско месо и деморализиране на хората…”
Една от последните бележки: “Вече не е толкова лесно да се готви храна от презрените маймуни. Те се разбягаха заради бомбардировките…”
|
|
СПИСАНИЕ "КОМАНДОС" - специални части, шпионаж, оръжие, охрана 
