|
|
|
| 24 Април 07, 22:20
|
| КЮ-ДО |
|
|
По психологическата си подготовка японското бойно изкуство кю-до – изкуството за стрелба с лък, стои много близо до кендо.
Кю-до е било широко разпространено сред японското дворянство, тъй като лъковете и стрелите в средновековието наред с меча са водещият вид оръжие. Лъкът и стрелите както и мечът се смятали от самураите за свещено оръжие.
Фразата “юмия-но мити” – “пътят на лъка и стрелите” е била синоним на израза “пътят на самурая” (бусидо). В древните анали “Кодзики” (7121 г.) и “Нихонги” (720) за пръв път се споменава за майстори на стрелба с лък.
Лъкът и стрелите имали важно място и в синтоисткия култ. При построяването на синтоистките храмове, а по късно и по време на храмовите празници синто се провеждали традиционните състезания по сумо. На сцената борците изпълнявали и ритуални танци с лък.
По време на церемониите на синтоисткото духовенство за прогонване на злите духове присъствали хамия и хамаюми – свещени лък и стрели. Култовите предмети се освещавали от жреците синто.
Освен синтоистките свещеници лъка и стрелата използвали и будистките жреци, за да привличат хора в храмовете си. Един от най-известните храмове, в които се провеждали тренировки по стрелба с лък бил будисткият храм Синдзю-сангендо (“33-те отсека”) в Киото, който имал дълга галерия, подходяща за стрелби. По традиция стрелбите с лък в храма се провеждали в началото на новата година.
Самураите предавали голямо значение на стрелбата с лък и посвещавали на кю-до много време, тъй като ролята на лъка във феодалните войни била много голяма.
Подобно на кендо, и изкуството за стрелба с лък било пропито с много мистицизъм, което прави кю-до специфично изкуство, което не прилича на стрелбата с лък в Европа. Боецът става майстор по кю-до след продължително обучение и подготовка.
Много положения в кю-до според японските понятия излизат от рамките на човешкия разум и са неразбираеми. Смятало се, че стрелецът в това полумистично изкуство има само второстепенна роля, на посредник и изпълнител на “идеята”, в някаква степен стрелбата била без участието му. Действията на стрелеца тук имат двойнствен характер: от една страна, той стреля по своя воля и уцелва, от друга, този факт не зависи от неговата воля и желание, а от свръхестествените сили. Стреля “то”, т.е. “духът” или самият “Буда”. Самураят не е длъжен да мисли по време на стрелбата нито за целта, нито за попадението – само “то иска да стреля” и “то да уцелва”, твърдят идеолозите на кю-до. Така древните японци гледали на кю-до не като на “техническо”, а като на абсолютно “духовно” действие. В тази теза е заложено дълбокото религиозно съдържание на стрелбата, която едновременно е и изкуство на метода на дзенбудизма. Целта на стрелбата с лък е “съединяване с божеството”, при което човек става “истински Буда”.
По време на изстрела воинът трябва да има съвършено спокойствие, постигано чрез медитация. В смисъла на дзен това означава, че стрелецът се потопявал в безпредметен, несъществуващ свят, стремейки се към просветление. Просветлението според японските разбирания означавало “битие в небитието”. Само постигайки състоянието “вън от себе си”, при което самураят се отказвал от всички мисли и желания, ставала “връзката с небитието”, от което стрелецът се “връщал обратно в битието” само след полета на стрелата към целта. Така единственото средство, което води към просветление в дадения случай са стрелата и лъкът според идеолозите на кю-до.
В началния стадий стрелецът концентрирал вниманието си върху дишането, което в кю-до имало голямо значение в сравнение с други видове бойни изкуства. Затова то се регулирало дори несъзнателно. Принципът на дишането при кю-до е както при кендо, сумо и др. видове бойно изкуство. За да уравновеси дишането, воинът седял със скръстени крака, заемал положението, при което горната част на тялото се държи изправено и отпуснато, както при медитирането при дзен.
След предварителна подготовка започвала стрелбата. Тя се извършвала по класическия церемониал – дзярай или сярей, който се е запазил почти непроменен от средновековието до наши дни. Самураят обличал древнояпонска дреха, същото правели и оръженосците му, разположени от двете му страни.
Стрелбата имала четири етапа:
- поздрав
- подготовка за прицелване
- прицелване
- пускане на стрелата
Стрелянето се извършвало от стоящо положение, на колене и на кон.
След като получел от оръженосеца стрела и лък, воинът ставал от мястото и и преизпълнен със собствено достойнство, заемал положението за стрелба.
Благодарение на спокойното дишане самураят постигал състоянието додзукури – спокойствие на духа и тялото, след което се приготвял за изстрела – югумае.
Стрелецът се обръщал с лявото рамо към целта, държейки лъка в лявата ръка. Краката били разтворени на разстояние, равно на дължината на стрелата (асибуми), слагал стрелата на тетивата и в това време се отпускал напълно – мускулите, ръцете и гърдите, вдигал лъка над главата си (ути-окоси). Дишането в този моментне ставало с пълни гърди, а коремно, което позволявало гръдната мускулатура и ръцете да се отпуснат. След момента, който предшествал пускането на стрелата (кай), се извършвал изстрелът (ханаре). В това време физическите и психическите сили на самурая били концентрирани според японското понятие върху “великата цел” (дзансин), т.е. на стремежа за съединяване с божеството. След изстрела самураят отпускал лъка и се връщал на мястото си.
|
|
СПИСАНИЕ "КОМАНДОС" - специални части, шпионаж, оръжие, охрана 
